Alexandra Pride.

Alexandra Rose Pride; 19; Alpha Gamma Delta; Candice Accola

Утринните слънчеви лъчи проникнаха през полуспуснатите завеси и заблестяха точно в очите на заспалото русокосо момиче, чието голо тяло бе полуприкрито от белите и копринени завивки. Александра сънено отвори очи, ее, или поне направи опит – толкова и’ се спеше, а и светлината буквално я заслепяваше. Премига няколко пъти, за да успее да свикне и когато горе долу успя, със насълзени от слънцето очи се огледа. Дрехите и’ бяха разпилени из цялата стая, обувките и’ лежаха в единия ъгъл. Усмихна се доволно, припомняйки си нощта. И като се сети за това... Премести глава надясно, очаквайки да види красивото лице на Итън. Но мястото му – то беше празно. А всъщност, като се огледа повторно, забеляза само своите дрехи – неговите не се виждаха никъде. Усмихна се тъжно и поклати глава.
- Какво ли очаква Алекс... Едва ли не да те хареса... Да, просто поредната, защо ли не го предвиди момиче? – говореше иронично, но въпреки това нямаше как за заличи горчивината в гласа си.
Надигна се на лакти и за пореден път огледа спалнята. Самотна сълза се търкулна по бузата и’, но момичето почти веднага я избърса. Нямаше да плаче, не си струваше. Не и за такива като него. А тя, глупачката, си бе помислила, че се бе влюбила в него, в мъжа, който не го интересува това дали ще спи с нея или не. А той бе като всички останали. Колко жестоко се бе излъгала предната вечер.
Александра се изправи, прикривайки тялото си с чаршафа, и отиде до гардероба, извади без никакво желание една късна рокличка. Навлече я уморено и затърси с поглед някакъв ластик. След малко го откри и връзвайки се на стегната опашка, излезе от стаята си. Тръгна към кухнята, щеше да си направи кафе или пък да изпие още една бутилка уиски или водка, а може би и поредната банка с кръв, за да забрави изцяло този и предния ден. Но каквото и да очакваше да завари в кухнята, определено не бе това, което видя.
Още щом слезе на долния етаж невероятен дъх на кафе я замаи и учуди, естествено. Бързо отиде в кухнята и замръзна на прага и’. Очите и’ се разшириха от учудване и брюнетката започна да прескляпа. Просто не можеше да повярва на очите си.
***
Тъмнина. Самота. И мрак. Само това се „виждаше” в стаята. Завесите бяха спуснати и слънчевите лъчи нямаше как да проникнат в стаята и да осветят лицето на момичето, сгушило се в ъгъла на голямо легло.
А то плачеше, личеше си. Очите и’ бяха зачервени и подпухнали. Предишната веселост и закачливост не се виждаха, сега на тяхно място се бяха настанили тъгата и разочарованието. Беше разочарована от себе си, защото си бе позволила да опита от живота на обикновените хора, които се влюбват и спят с някого едва когато са разкрили тези чувства един на друг, а не за забавление и опит; беше си помислила, че има мъже, които не се държат като кучи синове, а са мили, нежни, искрени и целта им не е да го направят за пет-десет минути в някоя уличка и след това да се чупят от мястото; беше си втълпила мисълта, че и на него му пука за нея, така както и на нея и’ пукаше за него.
„Колко си наивна, Александра.. колко наивна...” чу се тих и дрезгав шепот и момичето за пореден път избърса сълзите си. Не трябваше да плаче за него, не си заслужаваше. Какво бе направил той за нея, освен че я бе залъгал с мили думи и че сексът с него бе върховен и бе най-готиния в живота и’? Освен това – абсолютно нищо! Но като се замислеше, всеки мъж можеше да и’ даде хубаво нощно преживяване, на което да се наслади. Итън не беше с нищичко повече от останалите, но тя все пак хапеше сълзите си заради него. Вече трети ден не бе излизала, не бе яла, само лежеше или седеше, вперила поглед в една точка. А онази нощ и последвалия ден постоянно бяха пред очите и’. Беше толкова хубаво... но беше само сън, нищо повече освен забавление за една нощ. И госпожица Прайдтрябваше вече да го проумее, да го схване и да бъде предишната Александра. Тази, на която не и’ пука от нищо; тази, която флиртува с мъжете, кара ги да се възбудят и в най-неочаквания момент ги зарязва само с очаквания; тази, за която думата „морал” не съществува и за която няма значение нито кога, къде и как, нито какво ще кажат останалите. Тя... тя трябваше! Нямаше да бъде поредната бройка, прекалено лесна и наивна, за да се върже на едно умело в съблазняването копеле... Падна, но щеше да се изправи! Загуби, но щеше да опита отново и да бъде победителка! Разбиха и’ сърцето, но щеше да го зашие и да разбие в замяна много други! Болеше я, но щеше да се усмихва и да бъде щастлива напук на всички! Беше сама, но щеше да им покаже, че така и’ е по-добре... Щеше...
***

Изведнъж Александра се сепна и разтърси глава, прогонвайки връхлетелите я внезапно мисли. Усмихна се фалшиво на Итън и отпи малка глътка от кафето, замисляйки се. Никога нямаше да се чувства по този начин, беше сигурна в това. Сега, след като видя какво може да бъде, осъзна, че не си заслужава да плаче за някой, който няма да оцени сълзите и’. Разтърси леко глава и едва забележимо въздъхна.
- Вкусно е – усмихна се бегло, отхапвайки малка хапка от кроасанчетата. Кракът и’ неволно започна да се клати, беше и’ навик, без значение как се чувстваше или какво правеше. Усмихна се отново, този път малко по-широко и уверено, и се вгледа в мъжа срещу нея. Виждаше колко захласнато я гледа, каквото и да правеше.
- Ти наистина си бил искрен... – прошепна замислено и отпи от кафето си, като не отделяше поглед от неговия.
- Казах ти... няколко пъти... Не беше само заради секса... който междудругото беше божествен... – подсмихна се и премига няколко пъти.
- Малко ми беше трудно да повярвам... при положение, че когато се събудих, теб те нямаше.... Какво можех да си помисля? Всичко друго, но не и това... – огледа се наоколо и леко въздъхна.
- Не съм искал да те изплаша, Алекс Исках...
- ... да, да, искал си да ме изненадаш... каза ми го вече... – довърши вместо него и неволно завъртя очи в знак на раздразнение. – Няма нужда отново да го повтаряш! – отново отпи от кафето и стана да си налее чашата. През това време Итън стана и застана точно зад нея, с леко разкрачени крака. Погледна я през рамо и и’ се усмихна, като ръцете му се озоваха на плоското и’ коремче, а устните му започнаха да я целуват по врата.
- А това може ли да го повторя? – тонът му бе закачлив и примамлив, а погледът му сякаш я изпиваше – Или и с това искаш да спра?
Александра се обърна внезапно, като погледът и’ не разкриваше дори и капчица чувства. Посегна да махне ръцете му и щом успя, си взе кафето и седна на стола.
- Няма да ти пусна... не и сега! – нямаше никаква емоция в гласа и’, бе леден и равен. Но имаше и нещо загадъчно в него, сякаш намек. И Итън го забеляза. Особено това „не и сега”. Усмихна се с ъгълчето на устните си и клекна пред момичето.
- Значи все пак може да ми пуснеш по-късно? – веднага щом го каза, съжали за думите си, но стореното-сторено и той нямаше какво да направи. Погледна я извинително и виновно, но номера нямаше да мине.
- НЕ! Не виждаш ли? – едва не му се разкрещя, ставайки гневно от стола, при което той падна на земята – Единствената ти цел е да спиш с мен! Колкото и да искаш да го отречеш, не можеш! Не се усещаш какво правиш или казваш! Мислиш само как да ме прелъстиш и после да ме зарежеш. Няма да я бъде тая! – удари го в гърдите, при което Итън политна леко назад. Момичето излезе с гръм и трясък от кухнята и ясно се чу как отвори входната врата.
- Вън от дома ми! – облегна се на вратата и го погледна изпитателно – Не ме ли чу? Махай се! – викаше истерично, а погледът и’ бе убийствен., сочейки верандата. Ала Итън не помръдваше, стоеше срещу брюнетката и я гледаше непремигващо. А тя, вбесена до полуда, го стисна силно за ръката и тръгна да го дърпа към вратата.
- Казах ти, мах... – колкото и да искаше, колкото и ядосана да беше, не успя да продължи. Итън внезапно бе хванал лицето и’ и я бе целунал страстно и отдадено. Надяваше се с тази целувка да успее да я разубеди и да я накара да повярва в това, че е искрен. След като се отдръпна от нея, и’ се усмихна, опирайки челото си в нейното.
- Спокойно... сега се махам – след като изшептя тези думи, рязко се обърна и излезе, затваряйки шумно вратата след себе си, точно пред лицето на Александра. А тя стоеше потресена и не мърдаше. Докосна с пръсти устните си и след като прескляпа няколко пъти, отвори бързо вратата и се затича, за да го настигне. Отново го хвана за ръката и с въздишка, го притегли към себе си.
- Недей! – знаеше, че си противоречи, че прави грешка, но в момента не и’ се мислеше за това. – Недей... – повтори отново и този път тя го целуна, стискайки силно ръката му. Започна с гръб да се приближава към къщата, като не се отделяше от него. Успя някак си да влезе и затвори вратата, а след което усети как Итън я притисна в стената.
- Недей... – отново прошепна тя и продължи с целувките, като ръцете и’ разкъсаха ризата му и започнаха да описват всеки мускул с нежни, но и припрени ласки. Може би това, което правеше, бе грешка; грешка, която отново повтаряше, но Бога ми, тази грешка адски много и’ харесваше.
***
Няколко седмици по-късно

Някой чукаше ли чукаше, щеше да пробие вратата. А тя не се отваряше! Защо не се отваряше?
- Александра! Александра! – колкото и да викаше, едва ли някой щеше да чуе виковете му. – Хайде, Алекс, знам, че си вътре! – подвикна отново Итън и вече започна да се изнервя. Защо, по дяволите, не му отваряше!?! И защо, по дяволите, си беше забравил ключовете у тях?! Започна отново да удря силно по вратата и се зарадва, когато чу тропане – тя слизаше от стълбите.
- Крайно време беше! Знаеш ли от колко време троп... – започна той с леко повишен глас, но млъкна насред думата, виждайки, че не говори на Александра. – Кой, по дяволите, си ти?- изпусна стереопорената чаша с кафе и се загледа в полуголия мъж, застанал пред него. Откъде накъде той отваряше вратата и’? И за Бога, защо беше полугол?!
- Къде е Александра? – и още докато задаваше въпроса си, я видя да слиза от горния етаж, облечена в същата къса рокличка, която толкова бързо съблече онзи ден. Гърдите му се издуха и той я погледна учудено.
- НЕЙТ! Защо си отворил? – каза тя, вместо да поздрави Итън. Или пък да му се извини. Той очакваше всичко, само не и това. – Оо, Итън – явно чак сега го забеляза. И явно се притесни, защото в гласа и’ се доловиха леки нотки не на уплах, по-скоро на изненада и незнание какво да направи.
- Каква приятна изненада! – опита се да се усмихне все едно тя не бе полугола и не стоеше до също така полугол мъж, но изпепеляващия поглед на Итън уби всяка нейна надежда да оправи обстановката. – Това е Нейт. – усмихна се бегло и посочи с поглед непознатия, полугол мъж.
- Знам! Какво прави тук? Така? – попита, като почти не си мърдаше устните, и все едно онзи изобщо не беше до тях. Всъщност той не беше до тях, той беше между тях.
- Той ми е приятел. И спа тук.
Трябваше да прозвучи така, все едно това бе напълно нормално, както примерно две приятелки да си ходят на гости с преспиване. Само дето той не беше момиче и беше без риза, тениска или там с каквото е бил, ако изобщо е бил облечен.
- Спа тук или спа с теб? – стиснал зъби, думите му едва се чуваха, но въпреки това си личеше гневната нотка в гласа му. А дори и да не можеше да се усети, погледът му я показваше, а също така и нотката на раздразнение – тя определено беше по-силно изразима.
Очите на блондинката се разшириха и дишането и’ се учести. Гледаше Итън възмутено и не можеше да повярва на това, което току-що беше чула. Как можеше да го каже? Изкарваше я като някоя... като някоя... лесна и лека жена. А Александра не беше такава! Ее, не и в последните седмици. Но и преди тях също не бе – бе опитна флиртаджийка, да, но не спеше с всеки срещнат. Ее, Итън беше изключение.
Погледна го недоумяващо и съвсем неочаквано му зашлеви адски силна плесница. Ръката и’ почервеня, а бузата му стана по-червена и от узрял домат. О’Нийл докосна удареното място, а след това погледна и нападателката си, а очите му се разшириха.
- Как можа да го кажеш? – промълви тя, стиснала зъби, гледайки Итън изпепеляващо. – Как изобщо можа да ти хрумне подобно нещо? – продължи с все същия тон, взирайки се в него все така възмутено.
- Оо, ами не знам, Александра. Откъде ли можеше да си го помисля? Защото вратата не ми се отвори от полугол мъж и ти не слезе с оскъдно къса рокля от стаята си, нали? Защото не ми каза без капчица неудобство, че този тук е спал в дома ти, нали? Защото се притесни, като ме видя, нали? – пое си дъх, защото бе казал всичко толкова бързо и яростно, че дори бе забравил да диша – Защото не спа с мен няколко часа след като ме видя, нали? Защото...
„Пляяяс!” Последва втори удар от страна на Александра. Този път беше много по-силен, а погледът и’ буквално беше убийствен. Беше прекалил, ужасно много. Викаше и всички хора, които живееха в квартала или пък минаваха покрай улицата, обръщаха погледите си към тях тримата. Беше я изложил, беше я засегнал.
- Ти, идиот такъв! Ти, ужасен и нагъл глупак! – започна да вика момичето, но първо го стисна здраво за ръката, впивайки ноктите си в кожата му, и го вкара в къщата, за да не ги обсъждат съседите. Въпреки че те вече го правеха.
- Нали уж нямаше нищо между нас? Нали уж само спим заедно? Нали уж не беше нищо обвързващо? Не се ли уговорихме така? – дереше се с цяло гърло и не смяташе да спира. Но трябваше, защото Итън грубо я прекъсна.
- Нямаше... но това не значи, че ще ми е приятно да те деля с други. Особено ако са... – запъна се, за да се сети за правилната дума. – като този тук.
- Този тук е най-добрият ми приятел! Този тук го познавам, откакто се помня! Този ми е като брат! Как си мислиш, че бих спала с него!? Все едно да спя с брат си!... А и не съм твоя собственост, за да ме делиш с когото и да е било! Дори не съм ти гадже, Итън!
Толкова се беше ядосала, че дори започна да плаче. Сълзите се стичаха по лицето и’, а тя крещеше ли, крещеше. Погледна разочаровано Итън и поклати глава.
- Така е, не си, но искам да си... – в първия момент самият той не разбра какво каза, но след секунди, щом го осъзна, се усмихна и се приближи към Алекс.
- И да, идиот съм. Нямах право, нито пък основание, да ти говоря по този начин. Пред него и пред всичките ти съседи. Съжалявам. Но и ти ме разбери. Какво щеше да си помислиш ти, ако беше на мое място?
Личеше си, че е искрен. Откакто блондинката го познаваше, Итън и’ бе говорил само веднъж така – сутринта, когато и’ бе направил закуската. Сега беше същото, само където сега имаше основание да му се сърди. И мислейки си, че наистина може би е искрен, изобщо не схвана пълния смисъл да думите му.
- Чакай малко... какво каза току-що? – сълзите още се стичаха по лицето и’, но тя и не се опита да ги спре. Момчето повтори последните си думи, но тя не търсеше тези. Накара го да каже тези преди тях, но и техния смисъл го знаеше. – Какво каза преди това, Итън? Кажи ми! – повелителната нотка бе много повече от осезаема и когато Итън повтори думите си, тя го погледна изумено. – Наистина ли?
Не вярваше на казаното. Изтри непохватно вадичките, които бяха образували сълзите и’ и го погледна отново. Може би и тя искаше това, да е неговото момиче, но сега му бе прекалено ядосана. Нямаше да му върви по свирката. Той я беше обидил, беше и’ се разкрещял, а тя щеше да се размекне от едни негови думи. Както миналия път. Да да, как ли пък не! Научи се да не допуска едни и същи грешки.
- Така ли? Много ли ти се иска?... Жалко, че никога няма да стана твое гадже! – каза го уверено и ядосано, разбира се. Но бе сериозна, поне така изглеждаше.
- Никога!? Абсолютно ли си сигурна? – не можеше да бъде никога. Той нямаше да успее само и единствено да спи с нея, а някой друг да притежава сърцето и’.
- Никога не съм била по-убедена в думите си! – каза, стиснала зъби, и го погледна в очите. Колко нагло го излъга! И то гледайки го в очите. Но така беше правилно. Нямаше да му се покаже като момиче, което се размеква при всяка казана дума или при всяка целувка!

„Може би обичам и Итън, но все още не го знам. Може би постъпвам подло, но така става, когато ме разстройва. Изкара ме кучка, добре, тогава ще бъда! Нямам против – и преди съм била...
И всичко това заради едно момче. Към което все още не знам какво чувствам... Едно специално момче... ”