Преди година и нещо...

by **Clyde.** Съб Мар 02, 2013 9:10 pm

Не биваше да го прави. Знаеше, че това е най-голямата му грешка, че не бива да продължава по този начин, но не можеше да се справи. Преди няколко дни реши да се откаже и вярваше, че ще се справи, взимайки повече сънотворни, но после всичко се превърна в кошмар. Прилошаваше му, постоянно го болеше главата, идваше му да чупи всико, което се намираше пред очите му. Побъркваше се и не знаеше докъде ще стигне някой ден. От подобни ситуации човек не можеше да се измъкне лесно. Хероинът убиваше, а липсата му - още повече.
Времето бе дъждовно, а гръмотевиците раздираха небето. Клайд погледна към ръчния си часовник и разбра, че е два след полунощ. Напоследък губеше представа за времето. А сега трябваше да си набави хероин и нищо нямаше да го спре.
След няколко минути стигна до кея на плажа. Постоя известно време като статуя в мрака, без да помръдне. Не можеше да го направи тук, на това толкова открито място. Всеки момент може би щяха да се появят пияни тийнейджъри, за да се натискат след шибана дискотека. Сложи качулката на коженото си яке, защото дъждът отново се засилваше, а след това се запъти към едно много по-сигурно място.
Извади мобилния телефон от джоба на якето си и бързичко набра номера на един от дилърите, които познаваше.
- К'во става, пич? - чу се дрезгав мъжки глас. - Не мислиш ли, че е малко късно?
- Извинявай, че те притеснявам - засмя се Клайд. - Аз съм навън. Помислих, че може би искаш да се видим.
- Става. Къде си?
- Наближавам пустите плажове. Още няколко минутки и съм там. Ох, бро, ако знаеш колко съм гладен... просто не искам да се прибирам вкъщи. Що' не донесеш нещо?
Налагаше се да внимава. Много. Ако полицията подслушваше телефона на дилъра му, щеше да си навлече големи неприятности, а след това още по-големи с групичка наркомани. Не му се искаше живота му да приключи с няколко коршума в черепа.
- След десет минути съм при теб. Ще взема още няколко аверчета, нали няма проблем?
- Никакъв. Аз вече пристигнах.
Прекрати разговора и прибра телефона в джоба си. Имаше странното усещане, че не е сам и започна да се оглежда наоколо, но заради тъмнината и проливния дъжд не забеляза нищо необичайно. Извади кутия с цигари от джоба си, като се надяваше, че така десетте минути ще минат много по-бързо, а след това започна с мъченията да я запали. Щеше да се окаже малко трудно заради дъжда.

by **Ониксия Файвър** Съб Мар 02, 2013 9:59 pm

Лолита.. Лолита, Лолита, Лолита... На къде си тръгнала, Лолита?
Чуваше непознатия глас все по-често в съзнанието си, а най-лошото бе, че не бе сигурна какво точно означава. Дали имаше предвид сегашното й държание или жвотa й като цяло? Спокойно можеше да бъде всяко от двете твърдения. И как иначе, с тази плетеница от наркотици, случайни момчета, алкохол и купони, които я обгръщаха денонощно... Нима това бе живот за едно нежно, красиво момиче, живеещо в богатство? Чуждо богатство, както самата тя винаги държеше да наблегне. Онова, което имаше и което животът й предлагаше, не я интересуваше. Интересното бе, че и пропадналото й съществуване не бе по-предпочитано. Само че бе изпълнено с повече адреналин и вероятно именно това я тласкаше към лошата страна.
Бе посреднощ, а от небето се изсипваше силен дъжд. Луната светеше над цялото крайбрежие на Ел Ей и все пак малко бяха онези, дръзнали да се разхождат там. Плажовете бяха пусти, с изключение на дежурните скитници и всякакви подобни хора, спящи някъде из пясъчните дюни. И дори те не бяха сами – никой не правеше грешата да бъде сам по това време на денонощието в такива отдалечени от останлия свят места. Със сигурност не и момичетата на Лос Анджелис. Е, освен еднo.
Ониксия Файвър, мокра до кости, вървеше по плажната ивица и сякаш не си даваше сметка, че наблизо би могло да има друга жива душа. Бе ядосана, макар и сама да не знаеше точно на какво – дали на родителите си, на така наречените приятели (или липсата на такива) или на нещо друго... Тъмната й коса падаше пред очите й и всяка пета секунда тя нервно прокарваше ръка над челото си, за да отметне влажните кичури. Според всеобщите стандарти, видът й бе всичко друго, но не и приемлив. Слабото й тяло бе обвито от широка карирана риза, играеща ролята на рокля, едва покриваща местата, където имаше нужда. По някаква причина бе полуразкопчана и отдолу можеше да се забележи черен дантелен сутиен. Черният й чорапогащник бе съдран сякаш от диво животно и всичко завършваше с чифт черни кубинки. В дясната й обувка бе сложен сгъваем, но доста полезен нож. Тъй като не носеше чанта, няма да споменавам къде бяха скрити парите й...
Множеството гривни по китките й подрънкваха докато ходеше, ала шума на океана и на падащия дъжд успяваха да ги заглушат. Нечии думи обаче все пак успяха да стигнат до нея и едва тогава момичето вдигна поглед. На около стотина метра пред нея имаше друга човешка фигура, момчешка. Явно говореше по телефона, ала тъкмо затваряше, когато тя успя да различи силуета правилно. Какво ли можеше да прави някой тук по това време? Или търсеше същото, което искаше и тя, или пък бе способен да й го даде. И в двата случая бе достатъчно да го последва...
Няколко минути вървя без да скъсява дистанцията, но непознатият изведнъж спря и постепенно тя започна да различава тъмната му коса и дрехите му. Стоеше с гръб към нея, ала щом Ониксия приближи съвсем, той се обърна. Стояха само на няколко метра един от друг и той успя да види полуусмивката, която се изписа на лицето й щом заговори.
- Хей, сладък, не сa ли ти казвали, че е опасно да се разхождаш сам през нощта?

Преди година и нещо...

Преди година и нещо...

Re: Преди година и нещо...