Началото на миналата учебна година, ЛАВК

by **Ониксия Файвър** Съб Фев 23, 2013 3:25 pm

През четиринадесети век Данте бе описал Ада достатъчно подобробно, че да го повтарям. Запитана обаче, Ониксия спокойно можеше да ви каже, че в онзи момент същият този Ад стоеше пред нея в цялата си прелест, по-ярък и контрастен, отколкото би могъл да бъде описан на хартия. Ъх.

За да бъдем честни, на повечето хора изобщо нямаше да им се стори по този начин, напротив. Имаше си ги всичките флора и фауна типични за Калифорния в края на лятото, в това число и жаркото слънце, което не губеше скорост чак до началото на ноември. Палми, купища хора, малки алеи, огромни къщи в колониален стил, още палми, комбинации от гръцки букви, още хора и... липса на каквито и да е вятър или облаци. Сенките бяха рядкост, а екзалтираните писъци на попораснали тийнейджърки – напротив. Какво повече да иска човек?
В своя защита, не сама избрах да дойда тук, би казала Файвър, ако някой я беше попитал. Само дето никой не го направи и, виждайки, че хората наоколо бяха твърдо решени да не й обръщат каквото и да е внимание, тя се принуди да продължи да върви напред през деветте кръга, оглеждайки постройките наоколо.
Някъде там трябваше да се намира къщата на Алфа Гама Делта, в нея – стаята й, а вътре, да се надяваме, я чакаше багажът й, уреден да пристигне предварително от родителите й. Отдавна бе спряла да прибавя думичката ‘приемни’ – сякаш някога бе познавала други такива, че да й се налага да ги разграничава... Но истината бе, че на хората им пукаше за нея, вероятно доста повече, отколкото на нея за тях, дори и в най-обичливия й период, приблизително десетина години по-рано. И все пак им бе благодарна за всичко, което бяха сторили и може би именно затова се насили да изпълни желанието им да отиде да учи в колеж. Та, ето я сега тук. Само че кампусът бе огромен, а никъде не се виждаха карти или ~~досадни~~ усмихнати туристи, които да й помогнат. И ето че скоро се намери загубена в лабиринт, без капка копнеж да го опознае.
Единственита възможна опция, разбира се, беше да намери спасение и по-точно – нещо познато, което да я заблуди, че не се намира в Божествена комедия.

Не бе сигурна колко точно бе вървяла, ала най-накрая се намери пред някаква сграда, която не приличаше на никоя от онези ‘гръцки’ къщи (слава богу). Имаше вход, до който се стигаше по широко стълбище, а долу – в самия му край, на най-долните стъпала стоеже мъж. Бе рус, ала само толкова успя да види; непознатият бе така улисан в работата си, че и за миг не вдигаше глава. Пишеше... не, рисуваше, поправи се Ониксия, забелязвайки специфичните движения на молива. Имаше нещо толкова красиво в съсредоточението на артист, творящ необезпокоявано, че ръцете й сами се насочиха към фотоапарата, висящ на врата й – последната й страст. Беше лентов, произведен отдавна, ала работеше безотказно; ако не го ползваше, щеше да мине за аксесоар, отиващ си с леката рокличка, която бе облякла. С едно наистискане на копчето, момичето улови момента, мъжът все така неподозиращ, че го наблюдават. После, без да се замисли много, тя отиде и седна на стълбите до него, без да казва нищо, на лицето й играеща следа на усмивка.

ПС. Не е нужно тя да разбира, че той е учител веднага... или изобщо, хаха
ПС 2. Пф, много е досадно, че не мога да пращам ЛС-та още *мрън*

by **Hayden.** Съб Фев 23, 2013 7:25 pm

Направи ни плакат, бяха казали.
Хубаво, но не ставаше просто с желание. Трябва и поне капчица вдъхновение, а такова в момента изцяло му убягваше. Фактът го изнервяше в поносими степени, което значеше, че няма да предприеме нищо. Не и точно на мига и на секундата. Да ви обясним ли и защо? Слънцето носеше всички причини да подхожда апатично; смучеше силите му с една нахъсана агресия, с едно тотално желание да му скапе и малкото останали сиви клетки. След като бе станал толкова рано днес (едва девет сутринта) почти не притежаваше такива. Нито едно законно количество от айс кафе нямаше да успее да излекува точно "тази" рана, поне не и докато на хоризонта не се пръкнеше някой забързан залез.
Защо трябваше да е толкова топло, да му се незнае? Жегата бе превърнала въздухът в една непоносима смесица от задуха и градски миризми - прах овкусен от закусвални, трафик и неприлично некъпани бездомници. Дори сред малката шарена сянка в която бе наместил дупе пак не можеше да избяга напълно; най-много всичките му пари по джобовете да се изпарят в най-близкият автомат предлагащ ледени напитки.
Чакай, те вече почти се бяха нанесли там. Заслужаваше голямо поощрение, че храни местната икономика с такова усърдие въпреки монотонното желание да й види сметката. Нищо лично, жегата го правеше агресивен колкото раздразнен таралеж във вакумно пространство: нито логично, нито активно, но все пак с една идея скрита заплаха.
Мъжът въздъхна и се пресегна за вече-не-толкова леденото кенче с кафе; съдържанието му едва стигаше до половината и по тази причина глътката бе доста точно преценена. Може би нямаше да намери сили да стигне за седми път до автомата и да си купи ново; чувстваше жегата до такава степен, че мелодраматичната енергия захранвала го през студентските му години в театралната група (в която бе участвал уж за малко, колкото да свали някаква мацка, преди наистина да се запали) се пробуждаше. Ако имаше зрители би се впуснал в монументален диалог относно наближаващата смърт, своята агония и краят на всичко. Къде са досадните ти ученици-колежанчета, когато ти трябват? Кампусът пустееше, наистина пустееше.
Може би бяха по часове?
Едва ли, поредната учебна година едва бе започнала. Вероятно се въргаляха някъде полу-пияни и в подготовка на някоя особено малоумна шега с която да посрещнат новаците. Хейдън вече съвсем нехайно си бе зарязал ключа от колежанският склад на бюрото в ателието по изобразителни изкуства; сто на сто някой вече го е задигнал и гордо е отнесъл "бойният трофей" обратно при неговото си племе. Дано да родяха някаква по-оригинална идея, нашествието от тоалетна хартия се бе изчерпало по оригиналност още преди години. Нямаше да понесе мрънкането на останалите преподаватели и колежанската администрация относно разхищението на ценни ресурси и нуждата от взимане на сериозни мерки срещу хулиганството. Вече все по-трудно пазеше профила на "нямам никаква представа как се е случило, наистина" по тази причина, а за кариерата му в този учебен институт едва ли би било особено розово ако излезе наяве информацията, че тайно е на страната на колежаните и им помага в почти всички забранени начинания.
Неше по-силно от него, окей? Можеше да обвиним годините, средата от която идваше и абсолютната липса на желание да се кротне и да затвори купонджийският дух в гардероба. Така де, имаше време и за това... и то бе наистина сериозно отложено на календара. А и годините го играеха изключително благосклонни към него, не позволяваха стареенето да да работи както трябва. Може и качествената марихуана да се криеше зад тази генетична благодат, а може и да не го правеше... важното беше, че Хейдън с лекота се смесваше с колежаните и по нищо не издаваше, че е преподавател. Как по-точно да прави точно това? Където колегите му се опитваха да са спретнати и всичко да изглежда сериозно той се проваляше само защото идваше на работа с мръсно зелените си Nike-ове, с протритите дънки и суичърите покрити в скейтърски "инсигнии". Сега се бе намърднал в тесен бял потник (полепнал по тялото му от жега и пот) и дънков панталон протъркан и раздран около коленете и задните части. Нищо взискателно - просто дрехи, които да са удобни за абсолютно всякакви ситуации и все пак да правят комплимент към цялостната му физика; до край си оставаше абсолютно нарцистичен и това не бе никаква тайна.
Плъзна палец по последните щрихи, които бе нанесъл на листа. Не му харесваше, мамка му! Как да направи проект за плакат в жега като тази? Искаше му се просто да се свре в някой фризер и да излезе чак когато е посинял от студ. И единственото, което го спираше бе факта, че е обещал на приятел да свърши работата и в името на бъдещият безплатен алкохол трябваше да се жертва.
Унесен в мисли за това мъжът се сепна щом някой се намести до него на стълбите.
- Да ме таковат дано.. ! - изпсува под нос, преди да огледа момичето и да предприеме малко по-цивилизован начин на общуване. Трябваше да се държи малко по-смислено на обществени места, особено ако е пред ученици (а непознатата определено влизаше в тази категория; друго нямаше какво да е на това място и по това време). - Момиче, не знам от къде идваш... но ние в града не се промъкваме към гърба на друхи хора сякаш е време за кървава възстановка на "Анимъл Планет".
Агнешкото достойнство в него се мръщеше, че са го изловили по такъв начин и е полу-подскочил на място от изненада. Улисан в работата си и убеден, че няма как някой да го прекъсне съвсем бе свалил гарда и сега можеше само да се муси на момичето и да се опитва да замаже положението. Не че имаше нужда.
За да покаже, че все пак не е съвсем негативно настроен се измести така, че да й предостави по-удобно място под шарената сянка на стълбището; в резултат забравеният в задният му джоб iPod се оказа неволно включен и през слушалките долетя вял звук, който бледо напомняше на известна песен.

by **Ониксия Файвър** Съб Фев 23, 2013 9:25 pm

Споменах бледата следа от усмивка, нали? Е, и да не съм (о, да, определено го направих), то сега е нужно да спомена тактично, че тя вече бе в пълния си блясък, розови устни и бели зъби открай докрай. Усмивка, каквато трябваше да бъде. Включая и дозата лудост, леко превишена от нормалната такава.
Може би именно това, а донякъде и проблясналият пламък в зеленикавите очи на Ониксия, бе довело до странното изражение на лицето на непознатия. Последният, в чието изражение се бяха изписали първо изненада и (почти прикрито) смущение, а сетне и неразбиране, се беше вторачил в нея с леко присвити очи, сякаш се чудеше дали е отровен паяк, наместил се така внезапно и изневиделица до него.Кацаща птичка би употребила самата тя, но така и не го каза. Просто стоеше, втренчена в него на свой ред, ирисите и директна линия с неговите, а първото й впечатлението се бе настанило непоклатимо (друг въпрос бе успеваемостта на тези впечатления (според статистиката – минусува)). Та, ето какво беше то. Две думи. Изтерзан артист.
Сещате се, от онези, за които снимаха филми и, най-вече – пишеха книги. (О, книги.) Не бе особено трудно да се повярва откъде идваше цялата идея, понеже навярно нямаше особено щастливи, не-печащи-се-на-бавен-огън хора в известен радиус от километри, вероятно някъде до... ами, Аляска. О, сигурно там щеше да стане хубава ваканция по това време на годината...
Да, да, измъчен художник или каквото там беше. Вече открихме, че болката я имаше, а – очевидно – и изкуството. Но за него по-късно.

- Знаеш ли, не всичко по „Анимъл Планет” е толкова страшно... Е, вярно, има ги богомолките.. – Файвър побърза да прехапе устна, осъзнала, че това не беше особено добро започване на разговор. – Пък и, не знаеш ли, че да се появяваш неочаквано, е най-новата мода..
Щеше да добави „момче” накрая, просто за да отвърне на обръщението, с което той я бе дарил, но осъзна, че няма да му подхожда особено. Ако не друго, артси наклонностите настрана, то той беше, по всяка вероятност, всичко друго, но не и момче. Далеч от невинността на думата, от него струеше някаква странна увереност, но и уханието на младост и живот бе така силно, че бе трудно да му определи точна възраст. По всяка вероятност можеше да бъде както студент от по-горен курс, така и вече завършил... макар че бързо отхвърли идеята – та какво би правил тук тогава? Все пак това бе учебно заведение; място, събиращо единствено учащите там (горките) и онези, които трябваше да им преподават (е... и те). Първите винаги бяха готини, разкрепостени младежи, готови да оставят порядки и задръжки у дома, далеч зад себе си. А последните... е, ‘старчета’ бе най-милата дума, която изплува в съзнанието й. Прекрасно съзнаваше, че всичко това не бяха нищо друго, освен стереотипи, отъпкани и банализирани до пределна точка, ала жегата и липсата на сродници тук, в кампуса, а и където и да е било, я принуждаваше да зареже дори скритата си интелектуална страна. Бе толкова по-лесно да се правиш на празноглава и бездушна пионка, затворена в хубаво тяло, че й се искаше да се свие в най-близката дупка и да заплаче. (Нещо, което спря да прави, когато беше на шест.)
Та, в общи линии, за да отговоря на незададения въпрос – може би Ониксия Файвър се намери привлечена да седне на тези стълби заради якия пич, щом го бе съзряла. А може би, само може би, в ума й се бе прокраднала мисълта, че най-накрая е намерила някого, който да споделя страстта й, било то и към друго изкуство. Никога не бе вредно да опиташ, нали?

Когато той се отмести, за да й направи място, едва ли положението се подобри за когото и да е, имайки се предвид, че „сянката” едвам стигаше за сам човек. Най-много по този начин и двамата да получеха слънчев удар... или по половин такъв. Ех.
Въпреки очевидната „покана” за примирие, изразяваща се в поделяне на мястото, Ониксия все пак се почувства длъжна да каже нещо.
- Няма да се махна, да знаеш.. – продума, докато се наместваше на неудобния камък, който трудно представляваше удачно място за седянка. Без „Благодаря”, „О, нямаше нужда” или каквото и да е. – Знаеш ли, винаги съм харесвала стълбите. Когато стоиш на тях, си някак си по средата. Нито ‘горе’, нито ‘долу’.. – добави, а по лицето, а и в гласа й се усети полуусмивка, приятно изненадана реакция, вследствие от разпозната песен, долавяща се от плеъра. В този момент, напълно безцеремонно и без да поглежда към притежателя му, тъмнокоската го взе и започна да разглежда съдържанието му в песни.

by **Hayden.** Нед Фев 24, 2013 10:11 am

- Не всичко е лошо? Момиче, слушаш ли се изобщо... - мъжът придоби още по-странна физиономия, сякаш се опитваше по телепатичен път да провери дали случайно не си има работа с някой, който не е съвсем читав в мозъка. Всъщност дълбоко вътрешно се забавляваше от това, че тя му бе отвърнала директно на коментара, без да се свени с изнервяне и демонстративно зъбене. Това проява на чувство за хумор и интересен характер ли трябваше да е? При колежаните никога не знаеш, защото винаги може да се окаже, че просто са на наркотици и всичко в момента им е а) супер смешно б) супер сюреалистично. Или по малко и от двете, смесено в токсичен коктейл за всички сетива.
А може и момичето просто да си беше странно, под пека на това слънце нормална душа не би си показала носа. Непознатата може да изживяваше сложен и много тежък случай на слънчево прегаряне на мозъчните клетки и в момента да агонизираше в страната на неловките разговори заедно с него. Защо реално го бе заговорила? Не можеше да намери смислена причина, но и не знаеше дали иска. Сто на сто в края на разговора всичко щеше учтиво да се извърти около някакво искане за допълнителни кредити и извън класови занимания. Винаги така ставаше... освен ако не бе изпаднал в някой от редките случаи в които го бяха сбъркали за ученик и сега по тази причина да му досаждаха. Толкова ли не си личеше че има работа?
И не, компанията реално не му пречеше. Нямаше нищо против разни красиви млади момичета (не, това не бе лолитско поведение, изобщо не) да му отвличат вниманието, но все още го държеше изнервянето, че не може да се справи като хората с дадената задача. Проклети обещания и още по-проклети плакати! Надяваше се да горят в Ада, но това вече се бе случило; все пак температурите в момента бяха толкова високи, че сто на сто си съперничеха с тези в горещите части на въображаемото измерение за грешници.
- Естествено, че всичко е страшно по този проклет канал. Виждала ли си поредиците им посветени на лами? Няма по-ужасно същество от тях. Изглеждат абсолютно невинни, пухкавки, но щом им влезеш в радиуса веднага ще ти видят сметката с една гадна и мазна ... - кхъм. Какво правеше? По всичко личеше, че се е впуснал да обяснява за ползата и вредата от наличието на определен биологичен вид без да си дава сметката, че е абсолютно нелепо. Не че му пукаше особено много какво мнение оставя във всички наоколо, но понякога трябваше да си пази едното му достойнство и да се държи в рамките на приличието. Или поне да се преструва достатъчно качествено, че никой да не му повярва, че отново е излезнал от релсите.
Правеше го поне веднъж седмично, когато по стечение на обстоятелствата му се налагаше да преподава абсолютно напушен и изпратен в нирвана на забавни банани и красиви краставичарки. Каквото и всъщност да значеше последното; беше го мернал в една от книжките, които четеше на дъщеричката и му се бе запечатало в спомените.
Хейдън поклати глава и отново се пресегна за кенчето с кафе. То се бе загряло с още една идея в повече и скоро от айс без съжаления ще се води току що свалено от котлона. Имаше нужда от още едно. Не, имаше нужда от още много : ще намери тиксо и ще се облепи целият в кенчета и като пиявица ще изсмуче предлаганата от тях разхлада. В планът се криеше особено завъртяна проява на чист гении, макар и да пръв поглед да не си личеше в какво точно. Ако си разбирач ще я намериш и ще я оцениш. Заслужава си дори да я рамкираш и сложиш на някое видно място, където специални прожектори да я осветяват и денем и нощем.
- Аз имам ли право на глас по тази тема? Чувствам се лишен от стандартните ми човешки права засягащи този въпрос. - визираше твърдението на момичето, че няма да се махне. Хубаво. Може и да не искаше да се лиши от компанията й просто защото... не, не само защото беше хубавка. Имаше някаква нагла черта в характера и очевидно обичаше да се докопва до това, до което си е решила. След като и самият Хейдън бе същият нямаше как да не се изкуши за един кротичък експеримент в който да тества кой ще оцелее накрая след сблъсък на воля и премного устен синтаксис. - Не може ли да си спретнем едно референдумче, колкото да постигнем разбирателство? Къде-къде по-добре ще е. Има особено приятно звучене, едно такова почти професионално.
Погледът му не се сваляше от нейният, а в очите му вече нямаше укор или недоволство от прекъсването. Вместо това нагло се опитваше да я провокира, да я подразни по някакъв начин.
- Между впрочем не е полезно първо да говориш за обсесиите си преди дори да си се представил. Очевидно някой архитектурни елементи ти действат особено философски и това почти не е психологическо отклонение, но къде отива възпитанието? Моето още е тук, но твоето си го забравила един бог знае къде. - ако се докопаше до името й може би би я сортирал по клас? Глупости, за него всички ученици бяха или "Алек" или "Мери" и дори не си правеше труда да приема забележки по този въпрос. С времето всички просто свикваха и се отказваха да го поправят щом сбърка.
- Или пък името ти е точно тази страст за която в момента ми говориш? Може да е странен начин да ме подкараш през интро, което да ми позволи да приема по-лесно шегата, която родителите ти са си причинили един на друг кръщавайки те. Как е галеното, ако пълното име е "Стълба"?

off: избива ме на тотална простотия, извинявай xD

by **Ониксия Файвър** Пон Фев 25, 2013 6:51 pm

Ако някакви съмнения бяха останали по въпроса какво я бе тласнало да дойде да седне на тези стълби, то сега вече бе напълно ясно. „Як пич” бе твърдение далеч не неуместно, ала и някак омаловажително като се имаха предвид прикритите проблясъци на ярък характер, които й бе показал... Определено бе направила правилна преценка, макар и да не бе била съвсем сигурна допреди броени секунди.
Референдум значи? Той наистина ли смяташе, че ще успеят да решат каквото и да е по този начин (с други думи – наистина ли бе убеден, че ще успее да я победи така лесно)? А може би го беше осъзнал и просто търсеше онзи диалог, който се намираше трудно из така интелигентните събеседници, обитаващи кампуса и най-вече – когато температурите бяха стигнали точка, след която и хартията щеше да се самозапали.
Споменавайки хартия, нещото, по което бе работил докато не го бе прекъснала, явно вече не представляваше такава водеща цел. Това или лаескаеше нея самата, или пък просто показваше ниската степен на задържане на интерес у него. Вероятно бе второто, помисли си, не защото принижаваше собствения си ефект върху хората като неуспешен, ами понеже осъзна, че онова дълбоко съсредоточаване, което я бе пленило и бе запечатала с камерата си по-рано, е било най-вече раздразнение и инат. Не че това по някакъв начин променяше снимката за онези, които не бяха наясно с историята зад нея, а и тя самата харесваше усещането да фотографира хората без тяхното позволение. Имаше някакви стари индиански поверия, които споемнаваха, че да снимаш човек, означава да откраднеш душата му... е, тогава тя бе един много доволен Крадец.
Макар и привидно да бе възроптал липсата си на права (я не на мен тия глупости - сякаш не тя, а той беше запалена феминистка на митинг), в гласа му усети някакво задоволство. Та кой не би бил на седмото небе, ако си има до себе си досадно момиче в и без друго ужасен ден, било то и приятно за окото?

Докато слушаше напористия му изблик, Ониксия необезпокоявана продължаваше да разглежда съдържанието на iPod-а и със задоволство можеше да си отбележи, че сама знаеше и харесваше една солидна част от изпълнителите и групите там. Демонстративно постави едната слушалка на мястото й, пусна някаква песен, а сетне обърна глава и с полуусмивка показа нужната доза внимание. Той обаче не даваше вид да е отразил което и да е от действията й.
Имаше нещо, което я карашеда иска да му отвърне с онези спортна злоба и чисто самовлюбен хъс, които знаеше, че заслужават думите му. Същевременно добре съзнаваше, че именно това желаеше той и – каква изненада! – нямаше да му даде ръката си, че да я ухапе. Не, Файвър на свой ред щеше да атакува.
- Твоето възпитание си е съвсем наред, а? – спомена тя уж невинно, щом непознатият направи злочеста пауза, за да си поеме дъх. – Говори ми, говори... Къде останаха добрите стари джентълменски маниери, ех.. – продължи престорено и след кратка театрална въздишка побърза да поясни: - Ако аз не мога да говоря или, Боже опази – да дишам, без да съм се представила, как така ти оставяш предположенията си да витаят така свободно? You can’t just ask people for their names, you know…
Да, наистина каза това току що. Още повече, направи го с усмивката на лунатик, напълно вярващ си. Разбира се, играеше по неговите правила, правейки ги свои, но тъй като вече без издал притесненията си за психологичното й здраве, тя на свой ред не бе направила нищо, с което да ги опровергае.
И все пак продължи.
Бе хванал вниманието й, а вероятно и тя неговото, така че нищо не й пречеше да пробва дали обичайният случай ще се прояви и тук. До голяма степен държанието и видът й извикваха у хората именно една асоциация и надали това тук щеше да направи изключение...
- Как се казвам според теб? – Реши да го подкачи накрая, в очите й пробляснал интерес. – Разбира се, мога да ти кажа всяко име и това отново няма да ти гарантира истината. Щом си толкова убеден в истинността на името ми и гаврата, която съм отнесла от драгите ми родители, които, впрочем може сами да носят имена като Пръчка и Стол, тогава едва ли скромните ми думи ще успеят да наложат влияние. – Усмивката й се появи отново, на свой ред развеселена и (само мъъъничко) самодоволна. – Е, какво име ми подхожда, Непознати?

.
извинявай за късния пост, ама страдах от временна липса на интернет ;с

by Sponsored content

Началото на миналата учебна година, ЛАВК

Началото на миналата учебна година, ЛАВК

Re: Началото на миналата учебна година, ЛАВК

Re: Началото на миналата учебна година, ЛАВК

Re: Началото на миналата учебна година, ЛАВК

Re: Началото на миналата учебна година, ЛАВК

Re: Началото на миналата учебна година, ЛАВК