Clyde Everdeen.

by **Clyde.** Нед Фев 17, 2013 11:43 pm

Clyde Everdeen.
age 19 | college boy | Pi Kappa Phi

Clyde Everdeen. 5877966m

преди една година

- В стаята си е - дочу гласа на майка си и отвори едното си око. - Не е излизал от няколко дни. Отказва да се храни, а когато с баща му започнем да настояваме, той заключва вратата си. Не сме го чували да говори, да слуша музика... никакъв признак за живот. С всяка бавно минаваща секунда се притесняваме още повече...
- Аз ще поговоря с него и ще се опитам да помогна - друг женски глас, но много по-спокоен от този на майка му. Със сигурност принадлежеше на някой, когото Клайд не познаваше. Какво, по дяволите, искаха от него? Нямаха ли намерение някога да го оставят на спокойствие? Имаше нужда от почивка, от самотата, от мрачната си стая, която беше неговото толкова безопасно убежище. Там никой друг, освен самия него, не можеше да го нарани.

На вратата на стаята му се почука, а след това тя влезе.
Беше много по-различна. Нямаше нищо общо с образа, който преди няколко секунди се бе явил в съзнанието му. Кожата на лицето й беше светла, а косата й черна. И все пак той не можеше да я огледа добре заради тъмнината, която ги обгръщаше.

- Изчезвай! - каза Клайд, изправяйки се в седнало положение на леглото си. - Няма смисъл да си тук. Не съм те срещал, не те познавам и не очаквай да споделям за проблемите си с теб.
- Не съм тук да те нараня още повече, Клайд - въпреки грубостта му, върху устните на младата терапевтка цъфна красива усмивка. Или поне според него беше такава и той се учудваше, понеже от доста време бе забравил какво е значението на тази дума. - Родителите ти са притеснени. Не ги обвинявай, че са потърсили помощта ми. Те навярно знаят, че няма да се почувстваш добре да споделяш с тях, но все някога трябва да споделиш с някого, не мислиш ли? Нека направим така: днес ще поговорим, а ако не се почувстваш поне малко по-добре повече няма да идвам и да те притеснявам, става ли?
Личеше си, че е добра в работата си. Умееше да борави добре с думите, може би караше всичките си пациенти да се чувстват добре. Но дали щеше да успее с него? Дали имаше начин някой да го измъкне от пропастта, в която падаше... от кошмара? Дали някой можеше да го спаси и да промени живота му? Или просто щеше да умре от мъка. Скоро.

Тя се приближи до прозореца, дръпна черната завеса и го отвори. Клайд не каза нищо, но веднага закри очите си с ръка, защото светлината, която не бе виждал от доста време, му пречеше. Имаше чувството, че ще ослепее.
- Казвам се Катерина - започна отново да говори тя, след като издърпа един стол и седна на него, кръстосвайки дългите си крака.
- Както и да е. Не, че ме интересува - отговори Клайд, а след това погледна в сините й очи, чиито цвят беше някак неестествен.
- При повечето ми пациенти е трудно да се открие основния проблем. Трудно е да се открие онази начална точка, от която започва всичко, а след време се появяват още проблеми. Ще ми кажеш ли каква е причината да се чувстваш така?
Причината ли? Причините бяха много. И работата бе там, че той самия не знаеше как се чувства. Нямаше желание за живот, нямаше желание за нищо. Имаше си само дрогата, която го успокояваше донякъде. Всички други го бяха изоставили.
- Искаш интересни разкази ли? - засмя се хладно той. - Добре. Ще започна. Всичко се случи преди две години. Бях само на шестнайсет, чувствах се млад, чувствах се все още дете, което едва започва да открива смисъла на живота. Имах си сестра, която беше с една година по-малка от мен. Една вечер реши да излезе с приятелките си на дискотека. Още си спомням колко дълго умоляваше нашите. И те я пуснаха. Тя излезе, но не се прибра. Всички бяхме разтревожени. Два дни по-късно се обадиха, за да ни кажат, че са открили тялото й. Била е изнасилена и убита. Това харесва ли ти, Катерина? Искаш ли да продължавам? Какво повече искаш да знаеш?
Усещаше как тялото му започва да се тресе. Усещаше как сълзите напират с очите му, но той беше мъж и никога не би им позволил да потекат. Повръщаше му се. И отново си задаваше въпроса защо е още жив.
- Съжалявам за сестра ти, Клайд - отвърна му терапевтката. - Искаш да кажеш, че това е основния проблем, така ли? Как се казваше тя?
- Барбара - прошепна тихичко той, свеждайки поглед надолу. Отново усети онази болка, която раздираше сърцето му абсолютно всеки път, щом някой споменеше името й.
- Барбара - повтори тя. - Прекрасно име.
- Да.
Тишина. Продължителна тишина. Тишина, която болеше още повече. А те двамата се гледаха в очите, без да смеят да продължат. Странното бе, че той никога не говореше за сестра си по този начин. Не споделяше с никого за нея. Искаше да вярва, че тя е все още жива, че все още е с него. Имаше неща, които му помагаха да се чувства по този начин. Неща, които го караха да я вижда, да усеща как пръстите й разрошват косата му, как устните й го целуват по челото...
- Нормално е загубата на толкова близък човек да те кара да се чувстваш по подобен начин, но все някога ще трябва да събереш достатъчно сила, за да превъзмогнеш всичко. Смъртта е нещо, което ние не можем да контролираме – каза тя.
- Сякаш крещиш, но никой не може да те чуе. Почти те хваща срам от това, че някой може да бъде толкова значим и без него да се чувстваш като нищо. Никой, никога не разбира колко много боли. Чувстваш се безнадежден и нищо не може да те спаси.
- Това е така, защото се затваряш в себе си, защото не излизаш навън, защото не правиш нищо, защото не говориш с приятелите си, защото...
- Няма такова нещо като приятелство. Те не съществуват...
- Има. Просто трябва да попаднеш на правилните. Трябва да откриеш хората, които винаги ще бъдат до теб в лошите моменти, които няма да позволят нещо лошо да ти се случи. И ще видиш как постепенно ще започнеш да превъзмогваш смъртта на сестра си. Потърси и силата в себе си. Можеш да го направиш. Можеш да си помогнеш. Също така, Клайд, родителите ми казаха и нещо друго. Сигурно не искаш да отварям тази тема и сигурно не очакваш, че те знаят, но... употребяваш ли наркотици?
- В момента съм надрусан – засмя се Клайд, а след това грабна кутията с цигарите от масичката, извади една и я запали. – Знаеш ли кое е странно? Всеки път, когато пуша трева, когато си бия хероин или нещо такова... не усещам обикновените цигари.
Катерина го гледаше невярващо.
- Клайд, говоря сериозно.
- И аз говоря сериозно – засмя се момчето. – Нали искаше да споделям за проблемите си? Наркотиците... те са онези неща, които все още държат Баби близо до мен. Те ми помагат всеки път, когато искам да я видя, да чуя гласа й или просто да усетя присъствието й. В началото беше красиво, но после започна да става лошо. Пристрастен съм и родителите ми го знаят.
- Мога да ти помогна да се справиш и с това. Ще ти дам адреса на една клиника... съпругът ми работи там, ще се погрижа лечението ти да бъде безплатно. Искам да ти помогна, Клайд Евърдийн.
- А аз искам да изчезнеш и да ме оставиш на мира. Достатъчно за днес. Искаш ли да знаеш истината? – усмихна се момчето. – Караш ме да се чувствам добре с глупавите ти думички, които може би действат при останалите, но все пак не мисля, че ще бъде толкова лесно. Не си заслужава. А сега си тръгвай.

***

Един час по-късно той стоеше сам в стаята си. Прозорците отново бяха затворени, а черните завести препречваха пътя на светлината към стаята му. Беше толкова самотен и не можеше да се справи. Беше свикнал да не допуска хората, беше свикнал да не се доверява на никого, защото единствения човек, на когото имаше доверие го нямаше от цели две години. Не го интересуваше, че родителите му страдат заради чудовището, в което се бе превърнал. Може би щеше да постъпи добре, ако напуснеше дома си, ако се превърнеше в скитник? Така нямаше да ги притеснява.
Хероинът течеше във вените му. Погледът му се замъгляваше. Спринцовките бяха разхвърляни по земята. Майка му чукаше по вратата и плачеше, но той не й обръщаше внимание.
- Онази жена е права, братко! - чу мелодичния глас на сестра си, когато образа й най-накрая изплува пред очите му. - Не можеш да пропиляваш живота си заради мен. Забрави за наркотиците и се осъзнай. Аз винаги ще бъда до теб. Нали не мислиш, че ще те изоставя някога?
- Не искам да си отиваш, сестричке - промълви той с треперещ глас. - Искам да те задържа завинаги. Искам да имаме отново нашите моменти заедно...
- Ние сме имали достатъчно моменти. И ти ще ги пазиш завинаги в съзнанието си. Спомените ти за мен никога няма да избледнеят, но не бива да тъжиш.
- Обичам те, Баби.

Сърцето му биеше като лудо, сякаш щеше да се пръсне. Сестра му докосваше ръцете му и целуваше пръстите му. Той не можеше да помръдне нито един от крайниците си. Дишаше затруднено. А тя се усмихваше и продължаваше да го гали.
Ставаше му студено. Изтръпваше. Майка му продължаваше да чука по вратата и да крещи името му. Вече изпадаше в истерия.
- Обичам те, мамо - струваше му се, че каза, но не знаеше дали се случва наистина.

После затвори очи и спря да усеща.

***

Когато Клайд се събуди разбра, че не се намира в стаята си. Беше му трудно да привикне с осветлението и с всичко наоколо, което беше бяло. Леглото, на което лежеше не беше никак удобно, а възглавницата много по-твърда от неговата. Забеляза, че наблизо има стол. Точно тогава вратата се отвори и майка му влезе вътре. Носеше бели рози. Тя знаеше, че сина й обича тези цветя. Барбара ги обичаше, а след смъртта й той също ги заобича, защото бяха едно от много неща, които завинаги щяха да му напомнят за нея.
- Мамо, какво става? - едва попита той, защото гърлото му бе пресъхнало, а и усещаше болка в дробовете си при опитите да говори по-силно.
Майка му не отговори. Приближи се до него, остави розите в една ваза на нощното шкафче, падна на колене и го целуна по бузата.
- Всичко ще бъде наред, момчето ми - стисна здраво ръката му и направи блед опит за усмивка. - Всичко ще бъде наред. И ти ще обещаеш, че ще го постигнеш.
Вече разбираше. Намираше се в болница. Беше взел свръхдоза. И не знаеше колко дни е лежал на това легло... но знаеше други неща. Знаеше, че е причинил силна болка на родителите си. Знаеше, че е бил на крачка от гроба и знаеше, че не може да им причини да го изгубят така, както бяха изгубили Барбара.
- Обещавам, мамо - рече той и най-накрая даде път на сълзите, които бе задържал толкова дълго време. - Съжалявам за всичко. Не ми се сърдете с татко, моля те...
- Не ти се сърдим, миличък - изтри сълзите му. - Един човек иска да поговори с теб.
Тя се изправи на крака, хвърли му последен поглед и излезе от стаята. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново и вътре влезе Катерина.
- Клайд, както виждам си жив. Поздравления, за което. Няма да ти казвам колко глупаво е това, което си направил, защото вярвам, че и сам го знаеш. Идиот!
Жената се засмя, а Клайд се нацупи престорено. След това и двамата се засмяха сякаш бяха най-добри приятели.
- Катерина, дай ми адреса на клиниката - помоли я той, опитвайки се да се изправи в седнало положение, защото се чувстваше малко неудобно в нейното пресъствие.
Тя отвори чантата си, от която извади тевтерче и химикалка. Записа адреса и откъсна листа. След това извади още нещо, което Евърдийн не можеше да види добре.
- Знаех, че ще го искаш... това е една от причините да бъда тук - усмихна му се приятелски жената. - Майка ми зе занимава с изработване на различни бижута. Помолих я да направи това за теб, защото вярвах, че ще се оправиш.
Тя му подаде верижката, която представляваше нещо като медальон. Отвори го и видя малък античен часовник, който много му хареса. Но това, което го накара да се разчувства още повече бе снимка на сестра му, прекрепена от вътрешната страна на капачето.
- Носи го винаги със себе си. Така тя винаги ще бъде до теб... ще ти помага по време на лечението и ще ти носи късмет.
- Благодаря! Наистина означава целия свят за мен... не знам какво да кажа.
- Не казвай нищо. Просто се оправи... и ме посещавай често, защото хора като теб са незабравими.

После затвори очи и спря да усеща.

една година по-късно

Седеше на стълбите на университета и гледаше към слънцето. Трябваше да е на лекции в този момент, но бе предпочел да остане навън, за да се порадва на красивото време. Не можеше да повярва, че бе изминала една година от онзи кошмарен период и сега се чувстваше много по-добре.
Такива неща не са ли трудни за вярване?

Отвори чантата си и извади една тетрадка, в която записваше спомените си. Повечето хора си водеха дневници и описваха всичко вътре, но в тази тетрадка Клайд Евърдийн бе записвал всичко лошо, което някога бе изживял. Бе описвал нещата, които не можеше да сподели с никого, но трябваше да се отърве по някакъв начин от тях. Хората казваха, че ако някой иска да заживее нов живот и да забрави лошотиите, трябва да се отърве от всичко, което го свързват с тях.

Когато стигна до страницата, която търсеше, зачете:

Ден 1-ви: Без дрога. Отидох в клиниката и взех първата доза метадон. Спирам дрогата, така че изхвърлих всички запаси, всички спринцовки...
Ден 2-ри: Не мога да повярвам, че минаха два дни без хероин. Както и да е, наистина само проваля живота на хората. В началото изглежда толкова очарователен, но изведнъж се събуждаш до чудовище...
Ден 3-ти: Не съм взимал нищо от три дни вече. Абстиненцията ме убива. Като шокова терапия за вътрешностите ми е.
Ден 4-ти: Последно посещение в клиниката. Все едно цялото ми тяло се разбива на парченца. Слабо дори не се доближава до описанието на това как се чувствам...
Ден 5-ти: Болен съм като куче, но тази шепа болкоуспокояващи и много уиски ще ми помогнат.
Ден 6-ти: Когато се сблъсквам сам с това полудявам. Никога повече няма да употребявам хероин.
Ден 7-ми: Не мога да повярвам, че съм чист.
Ден 8-ми: Всички казват, че изглеждам по-добре.
Ден 9-ти: Паразитите се паникьосват.
Ден 10-ти: Те изглеждат изумени, че съм жив.

Беше трудно, но успя да се справи. Сега вече знаеше, че няма невъзможни неща. В най-скоро време щеше да се отърве от тази тетрадка. И без това вече живееше живота си така, както трябваше да започне да го прави много по-рано.

by **Nicole Skyler** Пон Фев 18, 2013 10:55 am

Одобрен!

Clyde Everdeen.

Clyde Everdeen.

Re: Clyde Everdeen.