Tin man a.k.a Clyde Jensen

by **Clyde Jensen** Нед Фев 17, 2013 3:52 pm

Tin man a.k.a Clyde Jensen Jamie-jamie-campbell-bower-31991468-500-480

Клайд Дженсън/ 21/ Колежанин/ Делта Сигма Фи/ Jamie Campbell Bower/

If you could only see the beast you've made of me
I held it in but now it seems you've set it running free

Сънувах невероятен сън, Майкъл.
От онези, съвсем различни от допотопните ми розови балони, в тях сякаш се разбивам на съставните си части. Възможно ли е, Майкъл? Имам предвид, възможно ли сънят да е моята реалност? Като теорията за паралелните светове, съществуващи на равно с нашия, но на милиарди светлинни години от тук. Чудех се дали сънуващият дух може да прескача от една реалност в друга – да живее там, да се развива, да намира съществени неща, дори да е само за вечер. Ти си мъртъв, Майкъл. Би трябвало да знаеш отговора на въпроси от научнофантастично естество. Или пък пощата при теб пак се бави? Странно, досега не съм получавал нито един отговор от „райския имейл”, адрес „Втория облак отляво, три инча нагоре, невидимата дървена врата на Майкъл Дженсън”... Ще си помисля, че ме игнорираш негоднико. За всеки случай пращам и по едно писмо, адресирано до дебрите на ада. Нали знаеш, за всеки случай. Доколкото успях да разузная, самоубийците не ги приемат с отворени обятия там горе.
Но да се върна на съня си. Знаеш много добре, че страхът е нещо, което отдавна съм оперирал от сърцето си. Изкоренил от цялостната си нервна система. Което най-вероятно се дължи на близкия ми контакт с теб, кървавите шоу програми след полунощ и отчасти – историите за Джак Изкормвача. Затова ще ти представя в най-пикантни детайли случващото се в една от онези паралелни реалности, където е попаднал духа ми през студената декемврийска нощ.
Намирах се на планетата на сапунените мехури. Аз съм русолявия принц на Екзюпери и цялата атмосфера е напълно непозната за мен, неизследвана утопия. Слизам от жълтеникавата комета с блестяща опашка, която ме е докарала до тук. Махвам й за сбогом и обръщам поглед надолу. Намирам се в синя, детска пижама на космически ракети, която носех на пет или шест на партитата с приспиване. Тогава изглеждаше сладко – кой не би прегърнал малчуган с прошарена руса коса и по детски му искрена усмивка. Но в съня си съм себе си в момента и въпреки че пижамата стои като с два номера по-голяма, наяве бих се притеснил. Докато в онзи момент това беше повод за самодоволна усмивка, която се огряваше под ултравиолетовите лъчи на двете залязващи слънца на новата планета. Земята, по която стъпвах с босите си крака, беше рохкава, пясъкът имаше розов оттенък, никаква растителност, само големи образования, може би кратери с по-наситено лилав цвят. И познай какво, Майкъл? На сънуваната ми планета валеше сняг. Действителни малки снежинки танцуваха във въздуха като фон на красива коледна картичка. Скоро достигнах до голяма, продълговата маса, на която разпръснато бяха насядали хора с различни татуировки около очите, пръстите и къде ли още не. Обърнах се към един висок господин с черен цилиндър и изрисувани линии, минаващи през устата му, които досущ изглеждаха като зашити. Или пък като зъби, излезнали извън пространството на устата му. Храната на масата им приличаше на твърд сапун и по някаква причина бях убеден, че има и същия вкус. Хората го дъвчеха с нарисуваните си зъби, а от устните им се сипеше пяна, която минаваше по брадичките им и капеше като дъждовна вода. Розовата повърхност на планетата беше станала фон на сапунената пяна, която обгръщаше обувките на присъстващите с пепеливите си пръсти и разтапяше каквото й се изпречи на пътя. Попитах високият мъж с цилиндъра кое време е. Той ми отвърна „Времето на сапунената илюзия”. Попитах го защо. А той каза „Защото животът е фабрика за желания”, след което планетата се оглуши от смеха на рисуваните хора. Снежинките внезапно ме дръпнаха за горнището на синкавата пижама и понесоха във въздуха, далеч от сапунената планета.
Луд ли съм, Майкъл?
Пиши ми.

Tin man a.k.a Clyde Jensen Tumblr_llom5cn0k51qb63nzo1_500

Screaming in the dark, I howl when we're apart
Drag my teeth across your chest to taste your beating heart

Навън валеше като из ведро. Малките капки дъжд се обединяваха на големи групи и звъняха по прозорците на малката таванска стаичка, по-силно дори от звуците на барабан. Странно. Никога не бях имал близък контакт с барабан или тамбура, единствената любов на живота ми можеше да се нарече пианото и не смятах да му изменям, и въпреки това оприличавах звука на бас от барабани. Там-да-да-дам-та-да-да-дам. Четвърти такт. Ре минор. Разширяваме по средата, минава в алегро, лява ръка подготвя кулминацията, акорд, четири ноти от другата страна, игра на пръсти. Хрумна ми идея за кратък прелюд. Кой знае – ако имах време, можеше и да го превъртя по-късно в съзнанието си, когато имах достъп до пианото. Което щеше да рече след поне две седмици. Не помня да сме били разделени за по-дълъг период, освен онзи път, когато избягах от вкъщи. Не ме винете, бях на шестнадесет, исках да грабя от живота с пълни шепи. Нормалното поведение на полудял от скука младеж, тласнат да преоткрива малкия си свят в ширините на друг континент. Да, бях успял да прекося океана, не е за вярване. На седемнадесет достигнах границите на Тибет. Може би най-значителното нещо, което ще съм направил в незначимия си живот. И все пак в момента не бих го заменил за нищо друго. Сега нещата стояха по по-различен начин. С порастването идва цял бонус пакет отговорности, които убиват всяка секунда свободно време, с което разполагаш. Луда работа е това порастване. Що се отнася до моите хрумвания, трябваше всички да сме отлетели към Небивалата земя, когато още имахме време да го направим. Сега е прекалено късно. Нали знаете историята за евреите и нужните им 40 години за пречистване от робството. Не трябва да обременяваме толкова магична земя с стари кокали като нашите. Децата имат удивителен механизъм на мислене, ние изгубихме тази уникална черта, още щом прекрачихме прага на зрелостта.
Зад приведената ми фигура над малкото, дървено бюро се чу шумолене измежду чаршафите. От завивките се отдели червенокосата английска красавица, която бях завел тази вечер в наетата от мен таванска стаичка. Беше около четири и половина и дъжда валеше по-силно от всякога. Сигурно той бе причината да се събуди, аз се стараех да съм тих с драскането на молива върху бялото платно.
Тя се приближи и ме целуна, прехвърляйки червеникавите си къдрици на рамото ми. Имаше ароматът на малини. Шампоанът й може би. Съмнявах се да е от сумрачното помещение, в което едвам се бях отървал от миризмата на мухъл.
- Какво рисуваш? – попита ме, надничайки към листа.
- Теб. – отвърнах без особено колебание, посягайки към джойнта в пепелника. – Искаш ли? – на нея не й трябва втора покана за наркотици. А и тези тук са наистина добри, това им признавам на англичаните. Може би ги карат от по-далеч.
Тя се завъртя на пръсти в бялата ми риза от интервюто миналата сутрин и седна в краката ми, със съсредоточен поглед върху надраскания набързо портрет. Това беше моето дежурно занимание след среща с красиво момиче, а именно да пренеса чара й на белия лист. Дори да я забравех (което със сигурност щеше да е факт след най-много седмица), щеше да има някаква страница, на която образът й щеше да живее вечно. Или поне докато някой не го използва за подпалка.
Тя кимна одобрително и посочи пощенските пликове на масата.
- За кого са? – любопитството изяло главата на котката.
- Един приятел. Но не знам откъде ще му ги изпратя. Пощите на това място за мистерия за мен. – ръката ми се заигра с извивките на вълнистата й коса.
- Мога да ги пратя вместо теб.
Разбира се. Умри и му ги предай. Но не отвърнах това. Продължих със заблуждението си за любовна игра, след което довърших портрета, подарих й го, тъй като настояваше и си заминах. Даде ли ми телефона си? Сигурно. Както и да е, изгубил съм го. Не е важно. Това наричаме „приятели за еднократна употреба”. Минало заминало, зад гърба оставено, отдавна е забравено.

by **Nicole Skyler** Нед Фев 17, 2013 7:24 pm

Добре дошъл!

Tin man a.k.a Clyde Jensen

Tin man a.k.a Clyde Jensen

Re: Tin man a.k.a Clyde Jensen