Лорелай Артузо

Lorelei Artuso.

"Непостоянна съм. И все пак в своето непостоянство съм постоянна. Най-малкия, най-незначителния пример, който би разкрил този парадокс на моята същност е косата ми. О, как клоня в двете крайности. Обичам червения цвят, обичам и жълтия. Да, познахте. Предсказуема съм... предполагам. Косата ми мени цвета си, по-често отколкото баща ми мени приятелките си. А повярвайте ми, това е един кратък период от време. Но нека оставя баща ми настрана. Той заслужава един съвсем различен абзац. Та, косата ми. Или е руса, или е червена. Предпочитам да съм червенокоса - този цвят най-добре ме описва - буйна и непокорима като горски пожар. Но пък русото е натуралния ми цвят и ми напомя за вкъщи, където всичко бе толкова по-спокойно (това бе, естествено, докато все още можех да нарека сбирщината от твърдоглавци семейство...) и аз бях по-невинна. По-нежна. И по-незначителна. Може би това се дължеше на факта, че моята гледна точка за мен си бе прекалено странна и неоценяваща това, с което разполагам. Винаги съм била дребничка. Вярно, дълкокрака, но дребничка. И така дребничка, аз се възприемах за чуплива, за прекалено малка, за да направя някакво впечатления на някого, въпреки че наистина правех впечатление със дрезгавия ми глас и вечното ми мнение, което опонираше на всяко друго. По това време не харесвах особено много лицето си - мислех си, че сините ми очи са прекалено скучни, може би защото намирам кафевите очи за очарователни. Не харесвах устните си, зъбите си, но пък всички казваха, че точно розовите ми устни и правите ми зъби били една част от чара ми, който аз все още се съмнявам, че притежавам.
Майка ми е учителка по история, а баща ми е бивш худпжник, който се е отказал от работата си като такъв и е станал учител по изкуства. Когато бях малка и все още нашите бяха заедно обожавах да разглеждам сборниците със снимки на различни картини и да питам майка ми и баща ми какво знаят за тях. Така съм и получила повечето ми знания по моята специалност. Но когато бях на единайсет, нашите се скараха жестоко, за нещо, за което все така и днес не знам и се разделиха. Но докато все още живееха под един покрив те се караха всяка вечер. Тогава може би наистина се захванах да изучавам изкуство. Докато нашите си крещяха, сякаш всеки бе убил майката на другия, аз се затварях в малката си стая, надувах музиката си дотолкова, че да заглуши техните кавги и разлиствах съшите тези книги, които бяха символ на моето детство.
Майка ми и баща ми се разведоха, а майка ми реши да преследва кариера тук в Америка. Баща ми идваше на всеки два месеца и прекарваше по две седмици с мен, запалвайки ме още повече по изкуството и неговата история.
Сега съм сама. Аз ходя при баща ми, не той при мен. Майка ми е учителка в Атланта, кавгите между двамата отдавна са просто едно ехо, което ми отвръща единствено в най-големите ми кошмари.
Харесвам нрава ми. Харесва ми, че макар че майка ми и баща ми не си говорят вече осма година, аз съм най-прекрасното нещо, което те двамата са създали. И само как. Наследила съм всички най-лоши техни черти. Неподчинението срещу системата, което е нещо като основна черта на майка ми, непукизма на баща ми и прямата изкреност, което е може би единственото нещо, което ще намерите като общо между двамата. Самостоятелна съм, дръзка съм и обичам да скачам с парашут. Страх ме е от тъмното и от двойки по история."