Кабинетът по химия

Стоях в хранилището си, хапвайки чипс и разглеждайки някакви документи, които трябваше да подписвам. След това отворих кожения си тефтер и забелязах, че имах час. Час по химия. Побързах да доям чипса си, облякох обичайната бяла манта, която беше задължителна при влизането в кабинета по химия, както за учениците, така и за учителя. Излязох от хранилището си и се запътих към кабинета по химия. След като вече бях пред вратата, хванах ключалката и бавно влязох в кабинета, където ме очакваше група ученици. Всички бяха облякани с белите манти, а аз разбира се се усмихнах самодоволно на това. Поздравих ги, както и те мен, а след това седнах зад бюрото си. Направих обичайната проверка. След като приключих дойде момента за изпитване. Започнах да разлиствам дневника, а след това внимателно се вгледах в имената.
- Госпожица Лорелей, моля бъдете така добра да излезете на дъската, за да ви изпитам. - изкашлях се, а след това продължих. - Виждам, че Вие сте единствената ученичка без оценка. Моля елате тук, не ям хора. - казах със същия строг тон.

- За какво ми е химия? - изпуфтя Лорелай,примижвайки изпод мигли, опитвайки се да намери правилното копче на телефона си, което да изключи дяволското устройство, което я будеше всяка сутрин. Това бе единствения предмет, по който Лорелай бе заплашена от ниски оценки, защото просто нямаше какво да изсмука от пръстите си. Органичната химия, макар и интересна за някои, не бе нито в приоритетите на италианката, нито пък бе част от интересите ѝ. Единствената химия, която на нея ѝ трябваше, беше с онзи футболист, който от време на време ѝ се усмихваше доста мръснишки по коридорите. Нямаше нужда да знае всеки един проклет полимер и неговата структурна формула, по дяволите. Не и когато единственото, което я интересуваше сега бе доклада, който трябваше да напише за изкуството в Източната Римска Империя.
Облече се набързо с най-обикновен пуловер, който стигаше до средата на дупето ѝ, един обикновен черен клин, шапката ѝ, която пазеше косата ѝ от отвратително влажната мъгла, която бе превзела целия университет, и черни кубинки.
Стигайки до лабораторията, на една огромна закачалка, с тридесет пирона на нея, я чакаше нейната собствена лабораторна престилка - прогоряла от десетките основи и киселини, които тя без да иска бе разляла върху белия плат. Сядайки на мястото ѝ и отваряйки тетрадката си, приготвяйки се да запише поредната глупост, която не ѝ трябваше, нейното име прокънтя в цялата зала, а всички лица, които бяха насочени към младия господин, сега любопитно чакаха нейната реакция. Всички знаеха за неприязънта на Лорелай към химията и сякш с удоволствие и невидими пуканки в ръце чакаха да изгледат поредния филм, наречен "Лорелай - химичката".
- Дори и да ядяхте хора, аз съм жилава, господин Тауърс. - засмя се Артузо и стана от мястото си. Кикот се разнесеиз помещението, докато червенокоската се запрепъва измежу масите към дъската. Отиде до младия преподавател и въздъхна, предала се от самото начало да прави каквото и да е. - Давайте да се свършва. Какво ще е този път? Две-три-диметил пентан?

//уфффф, кратко и бозаво. като малка бозичка ;дд извинявай ;д

Явно на това момиче наистина въобще не му се учеше. Е, това е разбираемо особено в тази възраст. Аз самият мразех предмети, когато бях по-малък. Например - математиката. Мразех я в дъното на душата си и все още я мразя, но бях принуден да я уча. Нямаше изход. Така днес аз трябваше да покажа на това красиво момиче, че химията е предмет, който е нужен и, който иска постоянство. Нещо повече - днес аз трябваше да покажа на толкова много млади хора, че химията е един интересен предмет, който иска просто да седнеш да и пишеш формули докато не ти се доповръща.
- Госпожице Артузо, смятам, че химията е достатъчно сериозен предмет, за да се шегувате с него. Аз не смятам да ви измъчвам или да ви изпитвам до пръсване, но много бих се радвал, ако проявите поне малък интерес към предмета. Между другото, всеки четвъртък давам консултации, на които държа да останете. - казах с сериозен глас, а след това и добавих: - Всъщност това не беше молба.
Някъде от задните редици се чу силен смях, а след като вдигнах поглед видях интригантския поглед на Луси Макуин. Много добре знаех за проблемите и неразбирателствата между нея и Лорелай, затова като един справедлив учител реших да се намеся:
- Госпожице Макуин, бихте ли дошла и Вие на дъската, за да видим кое е толкова смешно и заедно да се посмеем? - казах със сериозен вид и усмивка на лицето. След като двете млади дами стояха с маркери на дъската дадох задачите:
- Лорелай, искам ти да ни поговориш и запознаеш с най-важното и характерно за Алкините, а вие госпожице Макуин ще ни говорите Алканите.
-