Аланис Лемарн

by **Alanis.** Съб Фев 16, 2013 2:06 am

Alanis.

Аланис Лемарн Tumblr_mhyyfqa8zN1r8g94jo1_250

Аланис Лемарн Tumblr_mhyyfqa8zN1r8g94jo2_250

18 years old; college
(ΑΓΔ)

ПОНЯКОГА, КОГАТО НЕЩО ЗАПОЧНЕ, ПОНЯКОГА, КОГАТО НЕЩО Е ОТМИНАЛО, НЕ СИ СИГУРЕН КАКВО ПРЕДСТОИ. НЕ ЗНАЕШ КАКВО ДА ОЧАКВАШ. МОМЕНТИТЕ ЛЕТЯТ БЕЗ ДА МОЖЕШ ДА ГИ ВЪРНЕШ, А ТИ ВЕЧЕ НЕ ЧУВАШ ГЛАСА НА ТРЕЗВОТО СИ СЪЗНАНИЕ... ОНОВА, КОЕТО ТЕ ГНЕТИ, СЕ Е ЗАГНЕЗДИЛО ДЪЛБОКО В ТЕБ, ВКОПЧИЛО Е НОКТИ В ПЛЪТТА ТИ И, МАКАР ПОДТИСКАНО, КРЕЩИ И КРЕЩИ. А ДО ТЕБ, ЗАГЛУШАВАЩ ОТЧАЯНИТЕ ВИКОВЕ, ДОСТИГА САМО ШЕПОТЪТ НА ОБЪРКАНИТЕ ТИ МИСЛИ.

Стаята е тъмна и мръсна. По земята има празни бутилки от алкохол, празни пакети от цигари и спринцовки. Единственото нещо, което се чува е тиха и нежна музика. Прозорците са затворени, а горещината в помещението е непоносима. В единия ъгъл има легло, на което лежи заспало момиче с вързани ръце и крака. Цялата е обляна в пот и не излъчва приятен аромант, повече от очевидно е.
Това момиче си ти.

Отваряш очите си. Нужно ти е известно време за да разбереш къде се намираш и какво се случва с теб, въпреки че се намираш тук вече от седмици. Но ти отдавна си изгубила представа за времето. Най-накрая разбираш, че кошмара е истински. Сълзите отново напират в очите си, бавничко започват да се стичат надолу и да гъделичкат наежната ти кожа. В този момент вратата се отваря и влиза той - напълно непознатия мъж, който не спира да ти вдъхва страх, но повече от всичко на света копнееш да зърнеш лицето му. Единственото ти желание вече не е да бъдеш освободена, а похетителят ти да свали маската си.
Опитваш се да изкрещиш, но не намираш сили.
Той се доближава до теб и следващата ти мисъл е, че ще ти направи нещо. Но той просто отваря прозореца и сяда на земята. Наблюдава те мълчаливо.
През отворения прозорец влиза комар. На кратки интервали жужи близо до ухото ти, но не се решава да те ухапе. По-скоро май иска да ти досажда с нарастващото темпо на шума, да те измъчва бавно с насладата на средновековен палач. Само ако реши, ще те ухапе. Ухапи ме, ухапи ме. Нарани ме.
През отворения прозорец нахлува и още по-адска жега. Дъх на гнило и разложено. Чаршафът под теб е влажен, горещ и обгръща тялото и дъха ти. Вентилаторът в другия ъгъл на стаята е спрян. Достатъчно е той да стане и да направи няколко крачки до контакта.
Комарът реши да те ухапе.
А той все още седи на земята и продължава да те наблюдава. После започва да прави нещо, но ти не успяваш да разбереш какво. Зрението ти е замъглено, а сълзите допринасят за това. Най-накрая се изправя, приближава се до теб и отчаяно започва да търси вена по ръката ти. Иска ти се да му изкрещиш, да му кажеш да те остави, да те пусне на свобода. Но отново не намираш сили.
Накрая усещаш как иглата пробива кожата ти, усещаш и течността, която се влива във вените, смесва се с кръвта ти. Скоро се замайваш отново, спираш да усещаш и заспиваш.

***

На сутринта отново отваряш очи. Ефектът на наркотиците отдавна е отминал. Разбираш, че навън е светло, макар и завесите да са дръпнати. Прозорецът е затворен и жегата е още по-ужасна. Вратата се отваря, в стаята нахлува светлина, а той се приближава до леглото ти с храна. Оставя я на малката масичка, а след това развързва ръцете и краката ти.
- Яж! - нарежда ти той. И преди си чувала гласа му, но всеки път ти изглежда като напълно непознат.
Нямаш апетит, нямаш желание за нищо. Искаш просто всичко това да се свърши по-бързо, но внезапно сърцето ти трепва, тялото ти се отпуска и ти започваш да усещаш нещо, което не си усещала скоро.
Сякаш успяваш да доловиш чувствата му. Сякаш усещаш желанията му, сякаш прочиташ и мислите му, макар и да знаеш, че това е невъзможно. Просто знаеш. Просто си сигурна. Няма съмнение в това. Разбираш, че е влюбен. Разбираш, че те намира за красива, че не иска да те нарани и през цялото време те е държал насила само, за да бъдеш близо до него.
- Щом ме обичаш защо ми го причиняваш? - намираш сили да проговориш. Собственият ти глас също звучи като непознат. Може би е така защото нямаш спомен кога си го чувала за последно.
Виждаш, че остава потресен от въпроса ти. Чуди се как си разбрала.
- Ти винаги си била Аланис. Винаги си била от онези богати момичета, които си имат всичко - скъпи коли, много дрехи и бижута, приятели, няколко къщи. Ти винаги си била една от онези, които никога не биха забелязали някое момче като мен - решава да ти отговори, а това е някаква стъпка напред.
- Бих искала да зърна лицето ти - казаш ти. Опитваш се да се изправиш, но ти се завива свят и отново падаш на леглото.
- Защо искаш да видиш лицето ми? За да ми се присмиваш както всеки път ли?
Опитваш се да си спомниш хората, на които някога си се присмивала, но те са много и не можеш да разбереш за кой става въпрос. Нещо ти нашепва, че може би заслужаваш всичко това заради държанието си.

***

Вече всичко е различно. Отново нямаш никаква представа за времето. Имаш чувството, че се намираш тук с месеци. Но не те интересува. Вече след като виждаш лицето му и след като знаеш кой е той, не те интересува нищо друго освен него. Влюбваш се с всеки изминал ден. Чак сега осъзнаваш, че не е толкова грозен и съжаляваш за всичките обиди, с които някога си го наранявала.
Времето прекарано с него те кара да се чувстваш добре колкото и нереално да звучи това. Вече не те дрогира, но все още си вързана за леглото. Всяка вечер той те кара да му разказваш истории, разговаряте на различни теми. Нещо те кара да се чувстваш като Шехерезада. И в един момент осъзнаваш, че обичаш похетителя си. Осъзнаваш, че си лудо влюбена в него, въпреки всичките ти страхове, въпреки всичките рани, които ти е нанесъл.
- Обичам те - казваш една вечер след поредната история, която му разказваш. - Обичам те и искам да ме освободиш. Обещавам ти, че няма да кажа на никого, обещавам, че те обичам и че ще се върна. Моля те, освободи ме!
Той се приближава до теб. Развързва ръцете и крака ти. Ти го прегръщаш, а той изтрива сълзите ти. След това устните ви се сливат в нежна целувка, означаваща целия свят за теб.
- Ще ти повярвам - казва той. - Ще те пусна и ще те чакам.
Но в този момент се чува силен трясък. Вратата е изкъртена. В стаята нахлуват въоръжени мъже, насочили оръжия срещу него.
- Ръцете зад врата, не мърдай, арестуван си за отвличането на Аланис Лемарн - отеква глас.
Не знаеш какво да направиш. Виждаш как той изважда писолет и го насочва към един от тях, но те са ного повече. Изстрелите са много, но само един би бил напълно достатъчен. Тялото му се свлича на пода, плувнало в кръв.
Майка ти, която не си виждала от много време влиза разтреперана в стаята, но ти не й обръщаш внимание.
- Али, скъпа, добре ли си? - приближава се до теб, но ти си приклекнала до тялото на любимия си.
Сълзите се ронят от очите ти. Държиш тялото му, галиш косата и целуваш лицето му. Имаш чувството, че нищо повече не съществува. Напълно забравила си началото на цялата тази история.
- Мразя те! – прошепваш през сълзи, поглеждайки майка си. - Обичам те, любов моя! - казваш в ухото на любимия си, макар и да знаеш, че е невъзможно да те чуе.

А след време се опитваш да забравиш всичко това, знаейки, че е невъзможно. И все пак пазиш цялата тази история в тайна. На приятелките си казваш, че си избягала далече, защото си имала нужда от почивка. Никой няма да разбере за най-силната любов, която си изпитвала някога през живота си. Страхуваш се да не те помислят за психопат. И отново започваш да водиш живота, който си водила преди с единствената разлика, че всяка нощ плачеш за онова, което е изгубено и невъзможно да бъде върнато.

by **Nicole Skyler** Съб Фев 16, 2013 2:10 am

Одобрена си, разбира се, добре дошла.

Аланис Лемарн

Аланис Лемарн

Re: Аланис Лемарн