LOLITA (Onixia Fyvver)

Go down

LOLITA (Onixia Fyvver)

Писане by Ониксия Файвър on Сря Фев 20, 2013 10:03 pm



Имената, с които това момиче бе наричано през времето, изненадваха всички. И не на последно място – нея самата.
Creep… Weirdo… Little Girl… Princess… Prostitute… Drug dealer… Addict…
Sweet Angel… Demon Whore… Smoker… Alcoholic… Crybaby

Оставям ви сами да прецените кои от тях са поне от части истина.
(Жокер: Всички.)


Едно обаче бе името, което й пасваше идеално...

Е вярно, сама се бе нарекла Ониксия. Харесваше й. Но обичаше Лолита повече; идващо от чуждите устни като сподавена сладка въздишка, направо я караше да изтръпне...
Та, Ониксия Файвър. Защо не Одилия Мишел Верлак? Нека се върнем назад във времето. По-конкретно – шестият й рожден ден.

    Юлското слънце пареше с горещите си лъчи хората из цяла Франция и бе препоръчително да се отбягват всички места, освен тъмни, прохладни стаички и мазета. Не че там нямаше други опасности, но поне слънчев удар не беше сред тях.
    Всеки бе намерил едно или друго убежище... освен едно малко момиченце, насред огромна градина с умиращи цветя. Досущ като кукла. Светла кожа, тъмна коса, зеленикави очи. Не особено необикновена комбинация, ала погледът й бе онова, което хващаше вниманието. Имаше го онова детско любопитство, онзи детски копнеж да открие света и неговите прелести; долавяше се обаче и някаква тъжна, уморена нотка, непривична за едно дете – сякаш се бе натъкнала случайно на всички чудеса на света и себ е изненадала неприятно. И въпркеи това, ореолът на детската чистота и невинност, който струеше от външността й, бе несломим.
    Ръчичките й плетяха венци, макар и да не бе осавършенствала процедурата. Все пак важното бе да спаси цветята, нали? Каквото и да значеше това. В детският й ум се събираха всякакви идеи, собствени виждания за нещата, мечти, желания. Никога не бе била като останалите на своята възраст и надали щеше да бъде. Не се разбираше с връсниците си, играещи в пясъчника. Те строяха, а тя бе русалка, останала на сушата. Нито пък умееше да попълва книжки за оцветяване – та линиите бяха знак „Не оцветявай вътре”, разбира се. Не харесваше кукли (Та нима куклите играят с други кукли?), нито пък количките. Ала харесваше книгите. Четеше от малка. И пишеше. Много.
    Така бе улисана в работата си да спаси цветята, за които никой не се грижеше, че едва чу крещящият глас. Викаха нея.
    - Одилия! Одилия, ела бързо!
    Нещо в очите й трепна. Когато извикваха децата от дома по този начин, можеше да означава само едно. Беше се случило чудо.
    Цветята изпаднаха едно подир друго от ръчичката й веднага щом се затича към старата къща.


Е, това бе историята. Не биваше да очаквате свещи, в сиропиталищата нямаше торти и празници. Тя обаче помнеше дата. Онзи седми юли; денят, в който най-накрая я осиновиха.

Семейството беше от Америка. Богаташи, които не можеха да си имат свои деца. Отне им доста време да я накарат да говори и още толкова, за да започне да учи английски. Първоначално й беше трудно, но поезията й помогна и скоро установи, че й харесва да пише дори повече на този език. Е, Лос Анджелис не беше като добрия стар Лондон или пък величествения Ню Йорк, но си имаше своя чар. Харесваше й морето. Прекарваше цели дни и нощи на брега, спейки на плажа заедно с родителите си, а след това, в по-късните тийнейджърски години - с различни момчета.
Като цяло не се беше променила много – все така държеше на книгите си (вече многобройни) и на свободата си. „Странноста” й не изчезна, ала стана една идея по-общителна – момчетата, а и мъжете, намираха в нея нещо, което й до ден днешен не й е съвсем ясно. С момичета не успя да се разбере много.

Защо обаче бе толкова... особена? Какво се криеше зад непукизма и еднодневните връзки, безразборния секс?
Всъщност така и не бе станало ясно какво й се бе случило преди сиропиталището. Спомените й се изчерпваха до онзи първи ден в старата къща, почти година преди осиновяването. Каквото и да бе обаче, бе далеч по-лошо от зли надзирателки и неудобно легло. Толкова лошо, че да избута спомените си на дъното на душата си и никой психолог да не може да ги изтръгне оттам (да, и по специалисти я бяха водили не веднъж).

Но нека се върнем към Ел Ей...
7 юли 2009, плажът Венис, 03:24 AM

    Е, какво? Това ли беше всичко? Наистина ли бе очаквала щом навърши шестнадесет нещата да се променят? Ей така, с експлозия или без. Ами, нямаше такова нещо – всичко бе ако не по-лошо, то поне същото. Което не бе особено хубаво само по себе си.
    Все още можеше да долови силната музика на партито от другия край на плажа, а също и виковете на момчето зад себе си. Не беше мило да го отрязва така, но пък не й бе никакъв. Според нея поне, така или инъче. Всички други ги мислеха да гаджета в най-добрия случай, но не бе нищо повече от поредното... развлечение. Колко ужасна дума. Да си играят със сърцето ти не си бе работа. Но от друга страна, ако ти си играеш... Ех.
    Дори не знаеше как се случваше всичко вече. Тръгвайки едно подир друго, обстоятелствата се бяха стекли по далеч не красив начин. Какъвто и човек да беше, непознатите виждаха само външността и действията. Не бе недоволна от факта, но, рабзирате ли, понякога й ставаше... тъжно? Човешко било. Така казваха поетите.
    Оникс, както я наричаха, и имам предвид и с т и н с к а т а тя – да си признаем, не обичаше хората. Лесно й бе да не чувства. Изпитваше повече любов и съчуствие към героите от книгите си, отколкото към който и да е жив човек. Не й бяха нужни другите, още по-малко изкуственото уважение и порядките, които й пробутваха...
    За пореден път името й се разнесе като ехо из нощния въздух и тогава най-накрая тя спря. Ето я, Ониксия Файвър, в тънката си лятна рокля, слаба и нежна като фея. И все пак, както винаги, с кецовете си Chuck Taylor, намокрени от прииждащите вълни. Лекият вятър бе разрошил косата й, а ако бе възможно да се види, пламналите й бузи щяха да издадат смущението й.
    Нима се радваше на това което бе? Коя изобщо беше? Бе така погълната от ролите си, че не бе сигурна кой образ отговаряше на нейния в действителност...
    Коя бе тя, отделно от „Лолита”? И дали някой някога щеше да я открие истински, да успее да я опознае?





В последно време...
    • Влиза в колеж само заради родителите си
    • Става малко по-затворена (..т.е., старае се да не спи с всяко второ момче от братствата просто защото не може да изразходва енергия и емоции по друг начин)
    • Няма приятелКи, но има симпатии към някои такива
    • Не се чувства на място в Алфа Гама Делта, макар да й пасва няй-добре по поведение
    • Мрази всичко и всички
    • Когато е на лекции не внимава особено, ами чете книги или пише свои истории
    • Има желание да напусне колежа
avatar
Ониксия Файвър
Алфа Гама Делта
Алфа Гама Делта

мнения : 8
пари : 19610

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: LOLITA (Onixia Fyvver)

Писане by Nicole Skyler on Съб Фев 23, 2013 12:43 pm

Добре дошла!


But if I kiss you will your mouth read this truth,
Darling how I miss you, strawberries taste how lips do,

And its not complete yet, mustn't get our feet wet,
Cause that leads to regret, diving in too soon.

avatar
Nicole Skyler
i don't do drugs. i am drugs
i don't do drugs. i am drugs

мнения : 205
пари : 20440

Герой
Живее в: West Coast
Гледа на нещата: реалистично
Извънкласни занимания:

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите